Корпоративен блог Орфей Клуб Уелнес

 

маг. Петър Граматиков

 

Духовните измерения на уелнеса и любовта към вярата

 

„Защото животът е повече от храната, и тялото от облеклото”

Евангелие според Лука глава 12, стих 23

 

 „Уелнес” е активен процес, чрез който хората разбират и избират един по-добър начин на живот; като понятие той съчетава в себе си идеята за здравословния начин на живот (като хранителна и двигателна култура) с идеята за физическото, психическото и емоционалното развитие на личността, която да изгради вътрешна хармония и хармония с околните. Това предполага познаване и вникване (или поне желание за опознаване) в богатството на вътрешния свят – емоционален, духовен – на отделната личност и на социалното обкръжение и най-вече развитие на самосъзнанието, зрялост на възприятията и емоциите.

            Уелнесът е:

Ø     съзнателен, организиран и стимулиращ личността процес за разкриване на нейния потенциал, за постигане на интелектуално и душевно равновесие;

Ø     многопластов, всеобхватен начин на живот, който е позитивен и утвърждаващ;

Ø     хармонично взаимодействие с околната среда (биологична и социална).

Бил Хетлър, съосновател и президент на Борда на директорите на Националния уелнес институт (САЩ) развива модела на шестте измерения на уелнеса, едно от които е духовния уелнес.

Това измерение е свързано с търсенето на смисъл и цел на човешкото съществуване. То развива усет и преценка за дълбочината и всеобхватността на живота и природните сили, които съществуват във вселената. Докато вървиш по пътя, ти може да изпиташ чувства на съмнение, отчаяние, страх, разочарование и изгубване, както и удоволствие, радост, щастие, откритие – това са важни изживявания и елементи на търсенето. Те ще се прострат по полюсите на твоята ценностна система, която постоянно ще се адаптира и променя, за да придаде смисъл на съществуването. Ще разбереш, че постигаш душевно равновесие, когато действията ти станат по-близки да твоите убеждения и ценности и започнеш да изграждаш нов светоглед.

В интервю за агенция Интерфакс-Религия (17 октомври 2006) прозвучава следната критика по повод несправедливите нападки на някои чиновници от Евросъюза по отношение на традиционните християнски деноминации. “През последните десет години Европейският парламент осъди повече от тридесет пъти Православната и Католическата църкви в нарушения на човешките права и нито веднъж не внесе аналогични обвинения по отношение на такива държави, като например, Китай и Куба, - заяви Заместник-председателят на Европейския парламент Марио Мауро по време на международната конферениця “Европа пред прелом: сблъсък на две цивилизации или нов диалог?”.

Според него основната причина за такива обвинения и подобни решения на европейските инстанции всъщност е в “убедеността на мнозина, че е необходимо Европа да бъде построена без участието на религията, че трябва да се придържаме към такава стратегия, за да противостоим на фундаментализма”. “Те бъркат фундаментализма и религията. Ние се изправяме срещу фундаментализма, но ние трябва да поддържаме религията, защото религията е измерението на човека”, - отбеляза зам.-председателят на Европарламента. Противниците на участието на Църквата в европейския обществен живот, по думите му, благодарение на своите позиции могат да се превърнат в “източници на разрушение на проекта за единна Европа”. По време на своето изказване на конференцията Марио Мауро заяви също, че една от големите заплахи на съвременна Европа се явява нравственият релативизъм, когато “в някои страни се наблюдава опит да се построи общество без Бога, но това провокира тежки проблеми”. “Невярващата Европа рано или късно ще изчезне, ще се разтвори”, - изрази увереност европейският депутат. В съвременното общество човешкият живот и чест са обезценени, седемте смъртни гряха навсякъде са приети като чакани гости. Материалната бедност на народните множества безспорно, е тежко зло в живота. Има, обаче, много по-страшна бедност. Тя е умствената бедност на голяма част от хората, тяхната духовна бедност, бедността на съвестта, пустотата на сърцето.

Заповедта на Христос не е само етична норма, но тя сама в себе си е вечен божествен живот. Естественият човек няма този живот в своето тварно (материално) същество, и затова изпълнява волята Божия, тоест да живее според заповедта Божия човекът със своята сила не може; но нему е свойствено да се стреми към Бога, към блажения вечен живот. Стремежите на естествения човек щяха да си останат само стремежи без възможност за реално осъществяване, ако я нямаше насреща Божествената сила — благодат, която сама в себе си е тъкмо търсеното, тоест вечният божествен живот. Единственото необходимо е да се вслушаме в гласа на съвестта и дълга - в гласа на повелята Божия, и да тръгнем по пътя, що води към благочестие и добротворство, за да възкръсне човещината в човека. 

“Чрез Светия Дух познаваме Господа, и Светият Дух пребивава във всеки човек: и в ума, и в душата, и в тялото. Така познаваме Бога и на небето, и на земята”  – с тези думи на преподобни Силуан Атонски можем да започнем изследването на въпроса за връзката между здравия дух и здравото тяло, което е и основната задача пред уелнес-философията. Още старозаветният писател Товия ясно разкрива, че болестта се свързва с болестотворните духове – демоните в тялото на хората.

Човешката природа чрез енергиите, свойствени за нея, ни разкрива  личността на отделния човек и я прави достъпна за другите и за Бога, което означава неповторимост на личния опит или чрез откровението на мистичния опит, или чрез единението в любовта. Посредством това докосване до Божията енергия върху човешката личност се отпечатва образът на Христос, което ни води към богопознание и ни прави причастни към “божественото естество” (2 Петр. 1:4), изявявайки нашата ипостасност чрез съединяването с Христа. Експерти от научния център в Колорадо, които за пръв път възстановиха обемната фигура на Христос по изображението, отпечатало се върху Торинската плащаница ни описват земният облик на Иисус Христос: ръст 182 см, тегло 79,4 кг. Въз основа на отпечатъка и с помощта на най-нови компютърни технологии американските учени изчислиха всички параметри на тялото на Христос и направиха негов модел от гипс. Той може да се смята за най-точното пресъздаване на фигурата и лицето на Иисус. Христос е бил висок и едър човек. Според изчисленията на специалистите, Неговият ръст е бил 182 сантиметра, а теглото не надвишавало 79,4 килограма. Той бил с цяла глава по-висок от своите съвременници. Когато Иисус вървял сред учениците Си, хората можели да Го виждат отдалеч. И дори седящият Христос бил по-висок от останалите (цит. по Светлана Макунина, „Учените възстановиха облика на Спасителя”, Жизнь). На Божият Дух подобава да обитава здраво тяло или по-скоро здравият дух у човека предпоставя и телесното здраве. Не са малко и случаите, когато наблюдаваме симбиоза между здрав дух в слабо тяло, когато духът помага понасянето на физическите немощи. В „Братя Карамазови” Достоевски заявява: „широк, безгранично широк е човек: той може да падне до бездната на Содом и Гомор. И може да се издигне до висините на Сикстинската Мадона.” Когато живее със зло за злото човек е морална нула, огнище на нравствена отрова, голям духовен минус, духовен инвалид. Иисус Христос не смята нито една душа за изгубена, понеже знае колко е трудно пълното духовно оздравяване, за да стане човек жива искра на Божествения план, аромат на най-добрите цветове на човечността. Така че има и хора с висока нравствена температура, с безкористен идеализъм и заслужен комфорт в живота. Да се плевят плевелите е необходимо, но много по-необходимо е да се сее добро семе. Ние сме личностни същества, сътворени от самия Бог, и това, което Той ни е дал, не трябва да се възприема като статични дарби. Притежаваме истинската свобода да бъдем различни. Поведението ни може да се промени. Нашият характер може да се доизгради. Убежденията ни може да съзреят. Дарбите ни могат да бъдат култивирани.

“Бог изпълва личността цялостно – и ума, и сърцето, и тялото. Познаващият – човекът, и Познаваемият – Бог, се съединяват в едно. Нито единият, нито Другият, не се превръщат в “обект” в резултат от сливането си”. Характерът на отношенията между Бога и човека изключва обективацията и е екзистенциален по своята същност, като обозначава персоналното присъствие на Бога в човека и на човека – в Бога. Човек изпада в ужас от своята нечистота и разтление, но преживяната от него жажда за прошка-помирение с Бога е “нещо трудно обяснимо за незапознатите” и колкото и силно да е страданието, за него са характерни и радостта от Божия зов и отблясъка на новия живот. Преживеният от него опит в други сфери – артистичното вдъхновение, философското съзерцание, научното познание “винаги и неизбежно с относителен характер”, а също и опитът от измамната светлина на “духовете на злобата”, му позволяват да каже, че завръщането му към истинската Светлина е завръщане на “блудния син”, получил в далечната страна ново знание за човека и битието, но не намерил там Истината.

Терминът “православна психотерапия” е въведен от епископ Йеротей Влахос. В книгата си „Заболяване и лекуване на душата” разглежда в детайли Православието като терапевтичен метод. Този термин не се отнася до отделните случаи на хора, които страдат от психологически проблеми или невроза. Според православната традиция, след падението на Адам, човекът е болен, неговият разум (nous) е помрачен и той е загубил връзката си с Бога. Смъртта навлиза в човешкото битие и причинява множество антропологични, социални, дори екологични проблеми. В тази трагедия, падналият човек запазва Божия образ в себе си, но напълно загубва подобието си с Него, тъй като връзката му с Бога е прекъсната. Това движение от състояние на падение до състояние на обожение се нарича изцеление, тъй като е свързано с нейното завръщане от състояние да пребивава срещу естеството към състояние на живот в естеството и над него. Чрез придържане към православното лечение и практика, както са ни открили Светите Отци, човекът може успешно да се справи с помислите и страстите си. Докато психиатрията и неврологията са призвани да лекуват патологичните аномалии, то православното богословие лекува по-дълбоките случаи, които ги предизвикват. Православната психотерапия ще бъде с тази си цел по-полезна за тези, които искат да решат екзистенциалните си проблеми; за тези, които са разбрали, че техният разум е помрачен и за тази цел те трябва да се освободят от тиранията на страстите и помислите си, за да постигнат просветление на техните умове в общението с Бога.

Цялото това лечение и изцеление или психотерапия е тясно свързано със съзерцателната традиция на Църквата и с нейния исихастки живот и е съхранено в текстовете на “Добротолюбието”, в съчиненията на светите отци на Църквата и преимуществено в учението на св. Григорий Палама. Със сигурност никой не може да пренебрегне факта, че съзерцателният и исихасткият живот е същият живот, който може да бъде видян в живота на пророците и на апостолите, както точно е описан в текстовете на Светото Писание. От това става ясно, че съзерцателният живот всъщност е евангелският живот, който е съществувал в Западния свят преди да бъде заменен със схоластичната теология. Дори съвременните учени на Запад отбелязват този факт. Човешкия дух търси пълнота и цялостност, вътрешен мир и покой. В хаоса и болката на съвременния свят, трябва да открием този целителен начин и да заживеем както ни препоръчват светите отци на Църквата. Със сигурност Светите Отци предшестват съвременните психолози и психиатри. Своите физически недостатъци човек вижда в огледалото, а собствените духовни пороци в ближния. Ако човек вижда в ближния си порок, значи, този порок е и в самия него. Ние се оглеждаме в него като в огледало. Ако лицето на оглеждащия се е чисто, то и огледалото е чисто. Огледалото само по себе си нито ще ни изцапа, нито ще ни изчисти, а само ни предоставя възможността да погледнем на себе си с очите на другите.

Съвременният човек, уморен и обезкуражен от множеството проблеми, които го измъчват, търси почивка и пристан. Най-важното, той търси лек за душата си  от перманентната “умствена депресия”, в която живее. За да обяснят причината, в наше време могат да се открият в обръщение множество обяснения, давани от психиатрите. Психотерапията в частност, е широко разпространена. Докато преди всички тези неща бяха почти неизвестни, сега те са често явление и много хора се обръщат към психотерапевтите, за да намерят успокоение и утеха, което отново ни показва, че съвременният човек чувства, че има нужда от изцеление за различни психически и физически заболявания. Православната Църква е лечебницата, в която всеки болен и депресиран човек може да бъде изцелен.

Според Анри Бергсон в „Два източника на морала и религията” светът е Божие предприятие за създаване на творци, за да бъдат те приобщени към Неговото същество, достойно за Неговата любов. Освен да благославя и слави Бога за света, човек е способен и да преоформя  и да променя света, както и да го надарява с ново значение. По думите на отец Димитру Станилое “Човекът слага печата на своето разбиране и разумно дело върху творението... Светът не е само дар, а и задача за човека.” Наше призвание е да си сътрудничим с Бога. Според израза на ап. Павел, ние сме сътрудници („съработници”) на Бога (1 Кор. 3:9). Човек не е само мислещо и евхаристийно (благодарящо) животно, той е и творящо животно. Фактът, че човек е създаден по Божий образ, означава, че той по Божи образ е и творец. Човекът изпълнява тази творческа роля не чрез груба сила, а чрез чистотата на духовния си поглед; неговото призвание не е да господства над природата чрез груба сила, а да я преобразява и освещава. Блажени Августин и Тома Аквински също застъпват тезата, че всяка душа обладава естествената способност да приеме благодат. Именно защото тя е сътворена по образ Божий, тя е способна да приеме чрез благодатта Бога. Както правилно отбелязва Алберт Айнщайн: „Истинският проблем се намира в сърцата и умовете на хората. Това не е проблем на физиката, а на етиката. По-лесно е да се пречисти плутония, отколкото злият дух на човека.”

По разнообразни начини - чрез обработването на замята, чрез своите майсторски умения, чрез писане на книги, чрез рисуване на икони - човекът дава глас на материалните неща и прави творението способно да говори за слава на Бога. Показателно е, че първата задача на новосъздадения Адам е била да даде имена на животните (Бит. 2:18-20). Само по себе си даването на име е творчески акт: докато не сме намерили име за известен предмет или опит - една незаменима дума, показваща неговия същински характер - ние не можем да запoчнем да го разбираме и ползваме. Показателно е също така, че когато на литургия принасяме обратно на Бога земните плодове, ние не ги предлагаме в техния първоначален вид, а преобразени от човешките ръце: принасяме в олтара не класове пшеница, а парчета хляб и не гроздове, а вино.

Така чрез властта си да благодари и да принася творението обратно на Бога човекът е свещеник на творението; и чрез властта си да оформя и придава вид, да свързва и разделя е цар на творението. Тази йерархическа и владетелска роля на човека са прекрасно изразени от св. Леонтий Кипърски: ”Чрез небесата, земята и морето, чрез дървото и камъка, чрез цялото творение, видимо и невидимо, принасям почитание, покланям се на Твореца, Господаря и Създателя на всичко; тъй като творението не се покланя на Създателя си пряко и чрез себе си, а чрез мене небесата проповядват Божията слава и чрез мене луната почита Бога, чрез мене звездите Го славят, чрез мене водите, дъждовните капки, росата и всичко сътворено почита Бога и Му въздава слава.

Поклонничеството - обнова и обогатяване на духовния живот

Религиозното поклонничество е сигурен признак за хуманност. Има множество причини за поклонничество и има дълбоко духовно значение, когато то се изживява както подобава и правилно се разбира. Поклонникът е човек, който желае да посети и да се поклони на библейски свети места, гробници на мъченици, мощи на светци, чудотворни икони или места, където живеят бележити духовни старци. Разни хора от различни страни посещават места за поклонение. Тяхната мотивация и желанията им са твърде разнообразни. Тяхната възраст е различна, както и техният социален статус, култура, дълбочина на вярата и духовна чувствителност. Всички тия различия стават видими, в частност, при поклонението до свети места или отнасящо се до празници, на които се чества паметта на светци - покровители на светите места.

Западен богослов описва присъстващото множество на място за поклонение така: „Поклонническото място привлича едновременно туриста и поклонника, младия и стария, здравия и боледуващия, семейства и отделни личности, благочестивия и любопитния, милосърдния и джебчията, загрижения за духовното си здраве и търговеца. Природата на поклонничеството изтрива социалните различия, защото поклонниците, в тяхното многообразие, участват в общност, основана на обединяващата реалност на поклонението. Поклонничеството само по себе си рефлектира не само фундаменталната реалност на църквата като народ Божий, потеглил на път в поклонничеството на живота, но така също реалността на човечеството по неговия път към тайнственото място някъде отвъд. Това мистично място надалече може да се разглежда донякъде и да се почувства тъкмо по време на поклонничеството.”

“Преживяването на поклонничеството е възможност за освежаване на духовния живот и укрепване на вярата. В духовния опит на поклонничеството онези, които имат по-слаба вяра имат шанса да я заздравят чрез виждане на по-силната вяра на останалите; онези, които са по-нетърпеливи, се сдобиват с търпение, като наблюдават другите; тези, които се молят кратко и по-небрежно, се обогатяват и обновяват от искрените молитви на останалите. По време на поклонението другите влияят на нас. Така също и ние оказваме влияние на останалите чрез нашето виждане за участието в поклонничеството. Обикновено поклонниците са жадни за повече духовен живот, понеже тяхната енория или манастир не могат винаги да им го предложат или защото просто са привикнали с тези места. Поклонничеството е противоположност на рутината. При него Светият Дух събужда в хората по-голямо желание за придобиването на светост и обновление на живота. Поклонничеството става извор на вътрешна радост и мир и възможност за духовно обогатяване, когато молитвата, бдението, изповедта, причастието и духовният диалог с другите поклонници са неотменна част. През вековете поклонничествата са имали благодатно въздействие върху човешкия живот. Те са допринесли за създаването и обновлението на религиозния живот, като са консолидирали идентитета и духовното единство на човешките общности в дадени области. В същото време те са спомогнали за обогатяването на културата на народите, като са белязали глобалната човешка цивилизация с динамичността на духовния прогрес и търсене на свещеното и вечния живот.” (Негово Високопресовещенство Архиепископ Даниил, Митрополит на Молдавия и Буковина, Пътуване с Бога - значението и ползата от поклонничеството, Trinitas, Iasi, 2000 - Превод: Петър Граматиков)